Определението е акт на съда, чрез който той се произнася по процесуални  въпроси. Най –общо можем да изброим: образуване и насрочване на делото, неговия ход и събиране на доказателства, процедурни спорове между страните. За разлика от съдебните решения, които разрешават повдигнатия пред съда спор за материално право/вещно, договорно, семейно , търговско и прочее/ , чрез съдебните определения се  движи делото. Със съдебните решения съдът решава спора по същество и слага край на процеса. С определенията съдът осъществява процедурата, по която се разрешава спора. Определенията се различават от решенията по своя предмет и последици, затова те имат специфична правна регламентация.

Според  критерия  последици на съдебното определение можем да разграничим два вида определения- определения за администриране на делото и определения, с което се разрешава процедурен спор.

 Първият и най-често срещан в съдебната практика вид са определенията, с които се администрира процеса. Целта на тези определения е законосъобразно движение на делото и довеждането му до естествения му край- съдебното решение. Например : определението, с което се насрочва делото и се разпределя доказателствената тежест / чл.140 ГПК/; определенията, с които се допускат и събират доказателства/ чл. 157 ГПК/; определението ,с които се отлага и насрочва делото/чл. 142, ал.2 ГПК/, с които се дава ход по съществото на делото/ чл. 149, ал.1 ГПК/. За този вид определения Гражданския процесуален кодекс  изрично не предвижда обжалваемост, затова те влизат в сила от момента на постановяването им, а това  е датата на откритото или закритото заседание, в което определението е постановено. Влизането в сила на тези определения означава, че страните трябва да бъдат да съобразят процесуалното си поведение съобразно предписаното съдържание. Влезлите в сила определения по процедурни въпроси могат да бъдат отменяни или изменяни от съда, който разглежда делото най-късно до обявяването му за решаване. Изменението или отмяната на определение, за което ГПК не предвижда инстанционен контрол, може да стане служебно от съда или по искане на някоя от страните. В последната хипотеза случай съдът преди да се произнесе  е длъжен да вземе становището на другата страна.

Втората категория определения са тези, с които се разрешава процесуално правен спор. Най-често предмет на такъв спор е съществуването на право на иск. Ако страната няма право на иск, съдебен процес е недопустим и съдът с определение прекратява делото. Предмет на процесуално правен спор може да бъде и подсъдността на делото, както и десезирането на съда поради отказ или оттегляне на иска. Всички тези определения преграждат пътя на делото, защото сезирания съд прекратява производството . С тази категория определения съдът възпрепятства исковата защита и поради това е предвиден специален ред за влизането им в сила. Тези определения подлежат на инстанционен контрол, те могат да бъдат отменяни или изменяни само от по-горната съдебна инстанция. Правното средство за да бъде иницииран такъв контрол е частната жалба. Определенията, с които се решава процедурен спор не влизат в сила веднага след постановяването им. ГПК предвижда седем дневен срок, в който недоволната страна може да упражни правото си на частна жалба. Този срок започва да тече за всяко страна поотделно  в зависимост от това ,дали тя е присъствала в съдебното заседание, в което е постановено определението. Ако определението е постановено в открито заседание и страната е присъствала, срокът за обжалване тече от деня на заседанието. Ако страната не е приставала в откритото заседание или определението  е постановено в закрито заседание, срокът за обжалване започва да тече от датата на получаване на съобщението. След като изтече срокът за обжалване и за двете спорещи страни и никоя от тях не подаде частна жалба, съдебното определение влиза в сила. Ако недоволната страна подаде жалба след изтичане на срока за обжалване, определението влиза в сила от датата, на която е изтекъл този срок.