С приемането на действащия ГПК, в сила от 01.05.2007 г. отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай -например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 36 ЗА. С тази Наредба Висшият адвокатски съвет може да създава само норми, уреждащи изчерпателно посочената в закона материя – определяне на минимални размери на възнагражденията, когато се касае за договор между адвокат и клиент. Според становището на Върховния касационен съд, изразено в т. 3 от Тълкувателно решение от  06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС  с § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, като се въвеждат правила за процедиране на съда и се допълва разпоредба на ГПК, за което не са делегирани правомощия по надлежния ред на Висшия адвокатски съвет. Обсъжданата наредба е подзаконов нормативен акт, поради което при противоречие с основен нормативен акт, правораздавателният орган е задължен да приложи акта от по-висока степен – чл. 15 от Закона за нормативните актове (ЗНА). В случая § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. влиза в противоречие с чл. 36 ЗА и с чл. 78, ал. 5 ГПК, като променя, без да има такава правна възможност, процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка за прекомерност, след като е сезиран от страната за това и съответно да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение до размера, определен от чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА.

Намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели задължения по него. То е израз само на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие, поради което следва да се приеме, че разпоредбата на § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. влиза в противоречие и с този принцип, тъй като ограничението за намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение до трикратния размер на минималното дължимо в много от случаите дерогира правото на страната по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Преразказано с по-прости думи задължителното тълкуване по въпроса за намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, подлежащо на присъждане  може да се онагледи със следния пример.:   Адвокат и клиент са договорили висок хонорар и същият е бил платен преди приключване на устните състезания по делото, а това е последното открито съдебно заседание. В това заседание другата страна е направила изрично искане възнаграждението на противниковия адвокат да бъде намалено поради прекомерност. В съдебното решение съдът излага мотиви защо уважава това искане и присъжда разноски за адвокатско възнаграждение по своя преценка в размер не по-малък от минималното възнаграждение, предвидено за съответния вид работа в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Виж Възнаграждение .  Адвокатът няма да дължи на своя клиент връщане на сумата, която надвишава присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като съдебното решение не рефлектира върху договорното отношение между адвокат и клиент. Разликата в размера  между присъдения и платения адвокатски хонорар остава за сметка на клиента, в чиято полза е постановено съдебното решение, а не се понася от осъдената страна.

Задължителните указания относно присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение по съдебни дела, в т.ч и намаляване на адвокатския хонорар поради прекомерност са дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд, публикувано на Интернет страницата на съда. Тези указания важат за граждански и търговски дела и не са задължителни за административните съдилища, но няма пречки те да се съобразяват с тях при присъждане на разходи за адвокатски възнаграждения.