Погасителната давност в данъчното право е законоопределеното време, през което бездействието на приходната администрация да събере дължимия данък, води до погасяване на правото й принудително да събере този данък. С изтичане на давността данъчното задължение не се погасява,  но то може да бъде платено само доброволно от длъжника. Давността е правен институт, който защитава длъжника.

 

Според чл. 171 от Данъчно-осигурителния кодекс /ДОПК/  публичните вземания, каквито са данъците, се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.  С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

 

Обща е давността, която погасява правото на принудително събиране на вземането, а  абсолютна е давността, която погасява самото публично вземане/ данъка/ , което не е било отсрочено или разсрочено. Общата погасителна давност в българското право е петгодишна. Абсолютната давност за публични вземания беше 15 години при действието на чл.41 ал.5 от Закона за събиране на държавни вземания  до 31.12.1999 г. От 01.01.2000 г. с влизане в сила на ДПК /отм./се въведе нова по-кратка 10 годишна абсолютна погасителна давност, която се запази и при  сега действащия ДОПК.

 

 В практиката често възникват спорове за прилагането на абсолютната давност за данъчни задължения , възникнали  преди  01.01.2000 г. , когато абсолютната давност беше 15 години.  По този повод НАП е издала писмо с  изх. № 24-00-28 от 21.04.2007 г., с което се дават указания на данъчните служители относно действия на органите по приходите във връзка с погасени по давност задължения. В което е записано”Възможно е давностният срок да с започнал да тече при действието на един закон, но преди изтичането му законът да бъде променен или отменен, като новия нормативен текст въвежда различен регламент относно давността. В действащото ни законодателство няма установена обща норма за подобни случаи, но правен принцип е че нормите за сроковете, установени в нов закон, не се прилагат към започнали да текат вече заварени срокове, освен ако за завършването им по стария закон се изисква по-дълъг срок от предвидения по новия закон.” 

 

Според утвърдената практика на Върховния административен съд при промяна в продължителността на сроковете за погасяване на вземане кредиторът трябва да има възможност да упражни правото си да потърси вземането в определения от действащият закон нов срок за цялата негова продължителност, освен ако до изтичане на срока по стария закон остава по-кратък период от време. Прилагането на новия по-кратък срок е само в случаите, когато до завършването на стария срок остава по-дълъг период от време т.е. периодът се съкращава до продължителността на новия срок. Изчисляването на този нов срок започва от датата на законодателното му въвеждане.  

 

Например: Едно данъчно вземане е станало изискуемо на 01.10.1998 г. и съобразно действащия тогава ЗСДВ/ отм/ то се погасява с 15 г. давност, която започва да тече на 01.01. 1999 г.  и изтича на 31.12.2014 г. При влизане в сила на 01.01.2000  на  ДПК/отм./ за това вземане  започва да се прилага 10 годишната абсолютна давност и на 31.12.2010 г. данъкът ще се погаси.   Ако данъчното задължение е възникнало през 1991 г., актуалната тогава 15 годишна давност започва да тече на 01.01.1992 г. и то следва да се погаси на 31.12.2007 г. ,  а не на 31.12.2010 г. ,защото до изтичане на срока по стария закон остава по-кратък период от време.

Контакти