Фактурата като доказателство за извършена продажба на стоки

При спорове относно продажба на стоки  най-често използваното доказателство е фактурата. По смисъла на чл.  180 от Гражданския процесуален кодекс тя е частен документ. Определението, което дава законът за частните документи е, че  документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Затова фактурата може да се приеме като доказателство за наличие на договор за покупко-продажба на движими вещи, за които законът не изисква писмена форма като условие за валидност на сделката.

 

С поредица свои решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК и  представляващи задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно: решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. , решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на  ВКС , ІІ т.о.,  съставите на Върховния касационен съд приемат, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване.

 

Според решение № 92 от 07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС  за да се приеме като доказателство, установяващо договор за продажба на движими вещи  фактурата трябва да съдържа всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба като такъв – вид на закупена стока, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа си като получател и предавател, съответното време и място.

 

Нередовността на фактурата като вторичен счетоводен документ , водещ до незачитане на извършената търговска сделка за данъчни цели/ напр. не признаване на данъчен кредит по ЗДДС/, не се отразява на правната характеристика на документа  като частен свидетелстващ документ по смисъла на ГПК. Съдът зачита този документ като доказателство за извършена продажба само в случаите, когато той не е оспорен от противната страна. Тъй като съдът не е обвързан с материалната доказателствена сила на частния документ,  при направено оспорване на верността на съставената фактура, решаващият съд е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените факти с оглед на всички доказателства по делото, вкл. заявено от оспорващия я извънсъдебно признание за същите  например включването отразяването на фактурата във счетоводствата на продавача и купувач, включването й  в дневниците за покупки/продажби, ползването на данъчен кредит. В този смисъл е и решение № 92 от 07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС.

 

Тъй като действащата след 01.01.2011 г. редакция на чл.7, ал.1 от Закона за счетоводството не съдържа изрично изискване фактурата да бъде подписана от получателя на стоката, най-често липсата на такъв подпис е основание за оспорване верността на фактурата. В такива случаи обаче,  въпреки  че купувачът оспорва фактурата , той я е осчетоводил и е ползвал данъчен кредит по ЗДДС. За произтичащите правни последици от извършено в счетоводството на купувача отразяване на неподписаната от последния фактура и осъществено от него приспадане на данъчен кредит  състав на ВКС, ІІ търговско отделение се е произнесъл в решение № 109 от 07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., т. к., ІІт. о. на  ВКС. Това решение формира задължителна съдебна практика , според която „само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване.”

Контакти
2018-01-03T18:31:59+00:00